С наредба на правителството от 29 август 1942 г. към Министерството на вътрешните работи и народното здраве се създава Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ), на което се възлага да организира изселването на еврейското население и да ликвидира имуществото му. Издаваните от него наредби и заповеди не подлежат на никакъв контрол. Броят на служителите на КЕВ постепенно нараства на 113 души, а за ръководител на комисарството правителството назначава 42-годишния юрист Александър Белев, който проявява фанатичен и последователен антисемитизъм.
В началото на 1942 г. на специална конференция във Ванзее нацистите взимат решение за физическото унищожаване на лицата от еврейски произход, не само на територията на Райха, но и в окупираните страни и в страните-съюзнички на Германия. Това решение се отнася и до 48 000 български евреи.
В началото на 1943 г. Германия започва да оказва силен натиск върху българското правителство за депортация на евреите. На 22 февруари хауптщурмфюрерът от СС Теодор Денекер и ръководителят на КЕВ Александър Белев сключват “Споразумение за изселване на най-първо 20 000 евреи (от новите български земи Тракия и Македония) в германските източни територии”. Спогодбата споменава за евреи изключително от Тракия и Македония, но Белев фалшифицира споразумението, като зачерква със същото мастило думите в скобите. С това споразумението става валидно и за пределите на “стара” България. За да се избегнат публични протести, споразумението не се публикува в Държавен вестник, а българското общество не знае още нищо за подготвяната депортация.
Със съдействието на българските административни и полицейски власти, между 18 и 29 март 1943 г., около 11 350 евреи от Беломорска Тракия и Македония са депортирани за Полша, където почти всички загиват в германския концентрационен лагер Треблинка. Германците гледат на това като начало на депортацията на всички евреи, живеещи в старите предели на България, решаването на чиято съдба излиза на дневен ред.
Но България не предава на германците своите евреи. В резултат на мощна обществена и политическа опозиция, развила се паралелно с антиеврейските акции, се стига до спасяването на цялата еврейска общност в старите предели на страната от подготвяната през март 1943 г. депортация. Диапазонът на хората, дръзнали да защитават и спасят евреите обхваща целия спектър на българския политически живот – от най-левия спектър до поддръжниците на крайно дясната националистическа линия. Сред първите, които надигат глас в защита на евреите, още преди приемането на антисемитското законодателство, са Съюзът на българските писатели, Съюзът на българските адвокати, Съюзът на българските лекари. За евреите се застъпват редица видни български писатели, между които Тодор Влайков, Елин Пелин, Стоян Чилингиров, Младен Исаев, Ана Каменова, Елисавета Багряна и др.
Към протеста на писателите се присъединяват видни артисти, музиканти, публицисти, народни представители, стопански деятели, политици. Особено достойно становище по еврейския въпрос заема Българската православна църква, нейните предводители и преди всичко митрополитите Стефан Софийски и Кирил Пловдивски. Чрез покръствания, изложения, срещи с цар Борис ІІІ и други инициативи, висшият клир упражнява натиск върху управляващите и съдейства за спасяването на българските евреи.
Акцията по спасяването на евреите от старите предели бележи своето начало в гр. Кюстендил. Съгласно подписаното българо-германско споразумение местните евреи са подготвени за депортация и са съсредоточени в тютюневия склад “Фернандес”. Изтеклата информация за предстоящото им изселване от страната мобилизира българските им приятели. Излъчена е делегация от четирима видни кюстендилци: Асен Суичмезов, Петър Михалев, Иван Момчилов и Владимир Куртев, която заминава за София със задача да издейства отмяна на планираната депортация. Делегацията влиза в контакт със заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, също родом от Кюстендил.
Притиснати от възмущението, което залива българското общество, от настояванията на застъпниците, както и от заплахите за интерпелации в Народното събрание, управляващите отстъпват и на 9 март 1943 г. е издадена заповед за отмяна на депортацията. На 17 март 43 народни представители от XXV-то ОНС, в това число и заместник-председателят Димитър Пешев, отправят писмено възражение до премиера Богдан Филов срещу депортирането на евреите извън стара България в Полша.
След Кюстендилската акция следва спасителна операция и в Пловдив. През нощта на 9 срещу 10 март 1943 г. в града са арестувани около 1500-1600 души, които са събрани в едно от големите училища, където ги чака специален влак, който да ги откара в Полша. Пловдивският митрополит Кирил, изявен противник на антисемитската политика на правителството изпраща телеграма до цар Борис ІІІ, с която го моли за милост към евреите. Същевременно той се свързва с пловдивския помощник полицейски началник и настоява пловдивската полиция да установи контакт с правителството и да осигури заповед за освобождаване на затворниците. Митрополит Кирил отива в училището, където са събрани евреите и заявява, че където и да бъдат отведени, той ще сподели съдбата им. Действията на един от най-авторитетните предводители на Българската православна църква алармират по категоричен начин управляващите за недоволството и възмущението в страната от антиеврейската политика.
При поредната си среща с Хитлер и Рибентроп на 1 април 1943 г. в Берхтесгаден, цар Борис ІІІ заявява, че досега е дал съгласието си за изселването в Източна Европа само на евреи от Македония и Тракия. От евреите в самата България той иска да изсели само един малък брой болшевишко-комунистически елементи, а останалите около 25 000 евреи смята да събере в концентрационни лагери в страната, понеже се нуждае от тях за строеж на пътища. На 24 май 1943 г. започва депортацията на евреите от големите градове и съсредоточаването им в трудови лагери, но вътре в България.
Самите български евреи дават сериозен отпор на намеренията за депортация и предприемат редица ефективни действия в тази посока. На празника на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий – 24 май, група от около хиляда евреи организира в София протестна манифестация срещу правителствения план за осъществяване на отложената депортация. Тази смела акция среща подкрепата на много българи, но най-вече на Софийския митрополит Стефан, който по време на тържествен молебен в чест на празника заклеймява властта за предприетото гонение срещу евреите. В същия ден духовният лидер на българите се застъпва за тях и пред министър-председателя Богдан Филов и разговаря с началника на царската канцелария Павел Груев, търсейки връзка с царя. Самият цар Борис ІІІ по това време не се намира в София, но атакуван по еврейския въпрос от много страни, вече е взел решение за изселване на евреите единствено в провинцията. На 26 май започва изселването на софийските евреи и до 7 юни столицата напускат 19 153 от тях. В провинцията те са приети в домовете на местни евреи или настанени в празни училища, условията им на живот са тежки, но все пак оцеляването им е гарантирано. Създаденият правен режим не се отменя, но не се и прилага – депортирането на българските евреи за Полша не е отменено, но не се и осъществява.
На 28 август 1943 г., само две седмици след срещата си с Хитлер в Германия, българският цар Борис ІІІ умира внезапно. Отива си най-важната фигура от политическата сцена на България, като неговата смърт в известна степен също допринася за спасението на евреите, тъй като натискът върху България в тази посока отслабва. Три дни след кончината на монарха, в германското външно министерство вече се е оформило впечатлението, че всяка постъпка от германска страна и при най-голям натиск ще бъде отхвърлена от българското правителство. На 2 октомври 1943 г. вътрешният министър Дочо Христов резюмира еврейския въпрос така: “Няма вече да изселваме евреи. Където са, там ще останат. Негласно ще им се дадат облекчения в смисъл да не тежат на държавата и на населението”.
Последиците от антисемитското законодателство започват да се преодоляват с издадената на 31 август 1944 г. от правителството на Иван Багрянов Наредба за изменение и допълнение на ЗЗН. С нея се възстановяват правата и свободите на еврейското население. Последвалото го правителство на Константин Муравиев дава амнистия за престъпленията по ЗЗН и по Закона за еднократния данък върху еврейското население. Окончателното ликвидиране на всички законови и подзаконови актове на антиеврейското законодателство се извършва с Наредбата-закон за уреждане на имуществените последици от отмяната на антиеврейските закони, издадена от отечественофронтовското правителство на Кимон Георгиев след 9 септември 1944 г.
Историците не са единни и в оценката чия е главната заслуга за спасяването на българските евреи – на двореца, на църквата, на отговорни представители на управляващия режим или на цялата нация. В основата обаче стои съпротивата, която антисемитската политика среща в българското общество, на което антисемитизмът остава чужд.
Позиция относно опитите за пренаписване на историята на Холокоста
Позиция относно съдбата на евреите под българско управление в годините на Втората световна война
