Българи и евреи са свързани с многовековно съжителство, основано на взаимна лоялност и толерантност. Още първата българска конституция, приета след Освобождението на България от османска власт - Търновската, приета през 1879 г., гарантира политическото равенство на етническите и религиозните малцинства, а евреите играят важна роля не само в икономиката, но също така и в политическия и културния живот на страната. Български евреи са световно известни личности като художникът Жул Паскин, роден във Видин, нобеловият лауреат за литература Елиас Канети, роден в Русе, както и мнозина представители на българската интелигенция. Българската еврейска общност се намира в отлични взаимоотношения с държавата, а през 1909 г. българското царско семейство присъства на тържественото откриване на внушителната нова синагога в София – третата по големина в Европа и една от най-красивите.
Като лоялни поданици на българската държава, евреите вземат участие във войните, които страната води за своето национално обединение. По време на Сръбско-българската война от 1885 г. някои от тях достигат до чин полковник в българската армия. Имената на еврейски войници и офицери срещаме в Балканските войни 1912-1913 г., както и в Първата световна война. Общият брой на загиналите в тези войни евреи е 952.
Еврейската общност в България между двете световни войни наброява около 50 000 души (0,8% от цялото население на страната). Повече от половината от тях живеят в столицата София. Около 90% от тях са родени в България, 92% са български поданици, присъствието им в бизнеса и търговията е около 5,17%. Заедно с гърците и арменците, евреите само исторически представляват търговците в държавата, а броят на богатите хора сред тях е доста малък.
След идването на Хитлер на власт в Германия, атмосферата започва да се променя. Нарастването на германското политическо и икономическо влияние на Балканите благоприятства появата на антисемитизма на сцената на българския политически живот. В средата на 30-те години в България се появяват и двете основни антисемитски настроени националистически организации – Съюзът на българските национални легиони и Ратниците за напредък на българщината. И двете организации осъществяват антиеврейска пропаганда и дават място в изданията си на антиеврейски писания. Разпространяват се брошури, копиращи нацистки расистки документи, но техният ефект върху традиционно толерантното към етническите малцинства българско общество, е минимален. На 20 септември 1939 г. е направен опит да се пресъздаде «Кристалната нощ» по улиците на София, което се изразява в изпочупването на витрини на еврейски магазини. До крайности и до нападения срещу евреи обаче не се стига.
В течение на десетилетието, България изпада все по-силно в икономическа зависимост от Третия райх, който до началото на Втората световна война става неин основен търговски партньор. Стопанската и военна обвързаност с Германия, териториалните претенции на българското правителство спрямо държавите свързани със съюзниците, както и стоящата на българската северна граница германска войска, довеждат до почти неизбежното присъединяване на България към Оста на 1 март 1941 г. За еврейското население в страната това политическо сближаване има съдбоносни последици.
Конкретните прояви на политическия антисемитизъм в България започват през 1940 г. и са тясно свързани с външнополитическата ориентация на страната. Антиеврейското законодателство следва антисемитските закони на националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер, а историята на расистките закони в България много напомня тази в Италия. И в двете страни антисемитизмът е наложен отгоре и е продиктуван не от вътрешни убеждения, а за да се удовлетворят желанията на немската страна.
Сред цялото репресивно законодателство, особено място заема Законът за защита на нацията (ЗЗН), който легитимира антисемитизмът като държавна политика. Изработването на законопроекта започва през лятото на 1940 г., по инициатива на цар Борис ІІІ и правителството на проф. Богдан Филов. Внесен е за обсъждане в XXV-то ОНС на 6 октомври с.г.
На ЗЗН се противопоставят различни кръгове от българското общество, които не споделят расистката теория на нацистите. Дълги години българското население съжителства съвместно с евреите и ги приема като част от себе си, като лоялни поданици на държавата. Поради отсъствието на идеологически и расови предпоставки, законопроектът не среща разбиране, а предизвиква протести, както в Народното събрание, така и извън него. Своя глас срещу законопроекта издигат бивши министри, опозиционни народни представители, учени, писатели, общественици, Светия синод на Българската православна църква, централната консистория на евреите, интелектуалци, представители на професионалните организации, както и мнозинството от българския народ. Всички те определят ЗЗН като антиконституционен, нечовешки, неморален и се обявяват в защита на еврейското население. Независимо от съпротивата, правителственото мнозинство в XXV-то ОНС гласува и приема Закона за защита на нацията (ЗЗН) и на 21 януари 1941 г. с царски указ той е утвърден.
Като се използва за критерий религиозната принадлежност на гражданите, населението на страната се разделя на лица от български произход и на лица от еврейски произход. ЗЗН обявява за евреи всички лица, на които единият родител е евреин. Под страх от наказателна отговорност, в едномесечен срок от влизането на закона в сила евреите, живеещи на територията на царството, независимо от тяхното поданство се задължават да обявят своя произход, да се регистрират в книгите по гражданско състояние при общините и в полицейските картотеки. Предписва се да носят характерните еврейски имена, като техните презимена и фамилни имена не могат да имат българско окончание – ов, -ев, -ич и др. (напр. Давидов, Левиев).
Законът за защита на нацията въвежда широки общи ограничения в политическите и гражданските права на еврейското население. Според неговите разпоредби лицата от еврейски произход не могат:
Сериозни са и икономическите санкции срещу еврейското население. То се лишава от правото да притежава, владее или държи под наем непокрити полски имоти, а в селските общини и покрити недвижими имущества. Независимо, че Конституцията обявява собствеността за неприкосновена, евреите, собственици на недвижими имоти, се задължават да ги предложат за изкупуване от Държавния поземлен фонд, да ги продадат на българи или на дружества с български капитал. Ограничава стопанската и професионалната дейност на лицата от еврейски произход. На тях се разрешава да упражняват свободна професия, да се занимават с индустриално производство само в такова съотношение към общия брой упражняващи такива дейности, какъвто е процентът еврейското население в страната. В едномесечен срок от влизането на закона в сила всеки евреин е задължен да декларира пред Българската национална банка цялото си движимо и недвижимо имущество. Така се създават условия за последващо изземване на еврейската собственост.
Със Закона за изплащане на непокритите имоти на лица от еврейски произход от 1941 г. се предвижда отчуждените имоти да се заплащат по цени, не по-високи от 50% от пазарната стойност на земята от 1932 г. С приемането на Закона за облагане на еврейското население с еднократен данък в размер на 1/5 до 1/4 се узаконява ограбването им с мотива, че застрашават националното стопанство. Предприети са и ограничителни административно-полицейски мерки към лицата от еврейски произход. Те се задължават да носят жълти звезди, да декларират притежаваните недвижими имоти, банкови влогове, ценни книжа, мебели и др. Забранява им се да притежават автомобили, радиоапарати и телефони.
През април 1941 г. българската армия навлиза в Беломорска Тракия и Македония. “Новоприсъединените земи” се поставят под контрола на българската администрация и се включват в териториално-административното устройство на страната. В тях се установяват органите на българската военна, административна, полицейска и съдебна власт. Съдилищата правораздават от името на царя, а Министерският съвет приема Наредба за поданството в освободените земи, според която гръцките и югославските поданици от български и небългарски произход автоматично придобиват българско гражданство. По силата на чл. 4, ал. 2 това не се отнася до лицата от еврейски произход и те остават без поданство. Евреите от Беломорска Тракия и Македония са лишени от граждански права и спрямо тях са въведени всички ограничения, забрани и задължения, наложени в старите предели на царството. Постепенно антисемитското законодателство се допълва с множество обнародвани и необнародвани постановления, правилници и наредби.
С наредба на правителството от 29 август 1942 г. към Министерството на вътрешните работи и народното здраве се създава Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ), на което се възлага да организира изселването на еврейското население и да ликвидира имуществото му. Издаваните от него наредби и заповеди не подлежат на никакъв контрол. Броят на служителите на КЕВ постепенно нараства на 113 души, а за ръководител на комисарството правителството назначава 42-годишния юрист Александър Белев, който проявява фанатичен и последователен антисемитизъм.
В началото на 1942 г. на специална конференция във Ванзее нацистите вземат решение за физическото унищожаване на лицата от еврейски произход, не само на територията на Райха, но и в окупираните страни и в страните-съюзнички на Германия. Това решение се отнася и до 48 000 български евреи.
В началото на 1943 година будни духовници, интелектуалци, депутати, общественици и обикновени хора, се опълчват на държавната политика, враждебна към евреите и целяща тяхната депортация към лагерите на смъртта. С риск за живота си, или най-малкото за положението си в обществото, гореизброените праведници, знайни и незнайни застъпници, остро осъждат човеконенавистната идеология на антисемитизъм, и от чисто човешки подбуди спасяват близо 50 000 евреи от територията на довоенна България. Заради същата тази политика 11 343 евреи от управляваните от Царство България Беломорска Тракия, Вардарска Македония и град Пирот не успяват да се спасят и са изпратени в лагерите на смъртта. От тях оцеляват само 12 души.
Прочетете цялата история за съдбата на българските евреи през Втората световна война в секцията “Спасяване на българските евреи”.
Краят на Втората световна война заварва българските евреи оцелели, но загубили всичко и лишени от средства за съществуване. Самата еврейска общност в първите години след войната 1944-1948 не е единна. Разделението е най-вече между евреите-комунисти и евреите-ционисти, а борбата между тези два центъра е засвидетелствана в редица документи. Това е периодът на оформяне на идеята за алията (изселването в Палестина), преди още да се обяви създаването на Държавата Израел. Ционистките организации в страната са много активни, силен тласък за което дава посещението на Бен Гурион (по онова време председател на Еврейската агенция – „Сохнут“, а впоследствие и пръв министър-председател на Израел) в България през декември 1944 г. Едновременно с това много от евреите имат сериозно минало в антифашистката борба и намират своето място в структурите на новата власт. Тяхната задача е да възпират ционистите и да пропагандират оставането на евреите в отечественофронтовска България. Като цяло обаче българските евреи са положително настроени към Отечествения фронт и нямат антиправителствени прояви. Дори оказват подкрепа на властта като през 1946 г. изпращат специална декларация до Парижката мирна конференция, в която настояват в мирния договор с България да не бъдат включени специални клаузи, свързани с правата на евреите.
В годините 1947-1949 г. еврейската общност в страната застава на кръстопътя между две родини. Тя трябва да избира между държавата, която запази живота им по време на Холокоста, но върви към съветски тип управление и естествения привлекателен център за цялото еврейство по света – новосъздадената Държава Израел. През 1947 г. настъпва сериозен поврат в международната обстановка и в отношението на Великите сили към създаването на самостоятелна еврейска държава. Съветският съюз активно подкрепя идеята и тази позиция на Москва дава възможност за повишаване влиянието на комунистите в еврейските общности. В България отражението на тази политика е фактът, че БРП (к) постепенно изземва инициативата за изселването. На 28 юли 1948 г. се свиква пленум на ЦК на БРП (к), който в съвместно заседание с малцинствената комисия на НС на ОФ взема решение за организирането на изселническия процес. Българските евреи правят своя избор и само между 25 октомври 1948 и 16 май 1949 г. за Израел организирано заминават 32 106 души, а много други напускат страната по частен път. Те оставят значителна празнина в занаятчийското и търговското съсловие, както и в средите на служещите и интелигенцията. С течение на времето останалите в България евреи задълбочават връзките на еврейските институти с ръководните органи на БКП – нещо, което се отнася не само за тяхната общност, но и за цялото общество. Функциите на Конститорията силно се променят, а ролята й е сведена до просветно-културен институт с почти нулева социална дейност. До края на 1952 г. еврейските общини и институции минават изцяло под контрола на партийните органи. Съществува и действа тяхна обществено-политическа организация, която издава свой Годишник, продължава и списването на в. „Еврейски вести”. Запазени са редица обичаи, но въпреки това разнообразието и пъстротата на еврейския живот в страната от края на 40-те години го няма. До 1952 г. се ликвидира и стопанската основа на дребните градски собственици, каквито са по-голямата част от българските евреи. Настъпва период, когато няколко поколения български евреи почти не практикуват еврейските традиции.
След 1989 година за българската еврейска общност започва дълъг период на възраждане на активния еврейски живот, култура, неформално и формално образование.
